Home » България » Животът в чужбина не е лесен, трудности има, но е въпрос на избор
Животът в чужбина не е лесен

Животът в чужбина не е лесен, трудности има, но е въпрос на избор

Огняна Иванова е юрист по образование, научи vesti365.

Завършила е УНСС, специалност “Право”, а второто й висше е ”Социална педагогика” във Великотърновския университет. За себе си казва, че е работохолик, човек, който обича това, което прави и постоянно се стреми да се подобрява и усъвършенства. През последните няколко години живее със семейството си в Германия. В момента работи като юрисконсулт в отдел “Правен“ на немския синдикат „Верди“. „Консултирам работници, членове на синдиката, във връзка с трудовите им правоотношения в Германия“, обяснява по-подробно Оги. Трудовата й кариера в България започва като юрист в Агенцията за държавни вземания (АДВ), след това е дългогодишен началник на отдел “Правно обслужване” в район “Искър” на Столична община, и приключва с едногодишен опит като юрист на летище София.

– Оги, защо решихте да заминете за чужбина, по-конкретно за Германия?

– От доста време си мечтаех да работя и да живея в чужбина. Смятам, че приемането на България в ЕС беше голяма стъпка за страната ни и съответно възможността хората първо да пътуват свободно, а от 2014 и да работят, без да се изисква изрично разрешително, и свободно да пребивават в държавите членки, представляват едни от основните свободи на вътрешния обединен пазар. Днес светът е толкова малък и вратите му са отворени и за нас. Със семейството ми просто се възползвахме от това право. В България живеехме много добре. Аз лично обаче изпитвах нетърпимост, неудобство и вътрешно смущение от факта, че живеем в един затворен кръг, в една капсула, в която всичко беше чудесно, страхотни приятели, почивки, частно училище за детето, водехме богат социален живот, за който много биха завидяли. Извън тази капсулована идилия обаче имаше много нещастие, болка и мизерия, която се вижда в очите на хората, когато идваха при мен с проблемите си. Заминаването за чужбина съм обсъждала дълго време със съпруга ми и се радвам, че накрая той се съгласи и взехме това решение. Защо Германия – за мъжът ми това беше една индустриална, високо развита държава, където той виждаше перспективи за частен бизнес, с какъвто се занимаваше в България.

– Как се адаптира семейството ви в първите месеци зад граница?

– Първите месеци, бих казала година, са най-трудните, за всички предполагам. Често съм се сравнявала с бебе, което тепърва се учи да говори, да прохожда, да опознава света около себе си и да намира познанства, с огромната разлика, че бебето е вече на 35. Завършила съм езикова гимназия, но с профил английски, немският ми е бил втори език и от завършването на гимназията непрактикуван, като изключим екскурзиите. Но не само езиковата бариера се оказа за нас в началото трудна, много голям удар беше и липсата на контакти и на социална среда. Още след първия месец осъзнаваш, че не си на екскурзия…че животът тече много бързо и ако не хванеш темпото, няма да успееш.

– Кой беше най-трудният момент за вас?

– Трудни моменти имаше много в първата година. Още на 6-ия месец вече се чудехме да се връщаме ли, направихме ли грешка, къде ни е животът, който водехме?! Детето обаче вече ходеше на училище, справяще се с лекота, приемаха го много добре, но той говореше от България немски език. Училището в 3 клас тук в Германия беше игри, игри и пак игри и като за цвят малко учене. Спорехеме почти всяка вечер – да се прибираме ли и да отчетем това начинание като неуспешен житейски опит?! Тогава отново аз настоях, че 6 месеца не са достатъчни, за да се заключи успешен или неуспешен опит е това. Затова останахме и продължихме да дерзаем. Няма да забравя как си намерих първата работа в склад за опаковане на авточасти на Мерцедес за експорт. Явих се на интервю с две момичета от езиковия курс, който посещавах, една италианка и една индийка. Това ми бяха първите познанства тук и с момичетата си останахме близки и до днес. Италианката беше завършила фармация, а индийката бе работила в Делхи в офис на „Епъл“. Отидохме заедно на интервюто. Взеха мен, тък като от трите говорех най-добър немски за момента и имах компютърни умения, които се изискваха за позицията. (Палетата с опакованите вече авточасти се завеждаха в системата и се предаваха за експорт). Работното време беше на смени от 06.00 до 14.00 и от 14.00 до 22.00. Още със започването се договорих с шефа да работя за няколко месеца само втора смяна, докато не завърша езиковия курс, който беше от 08.00 до 13.30. Такова тичане падаше, за да не закъснея за работа, помня как се преобличах с работни дрехи в автобуса.

– Как се справихте – в личен и в професионален план?

– Работата беше тежка, като добавим и това, че почти не виждах семейството си, я правеше още по-тежка. В половинчасовите паузи учех, пишех си домашните за другия ден. Колегите ми недоумяваха, та нали имах работа, за какво уча?! Там беше един интернационален тим, предимно от поляци и румънци, и още от първия ми работен ден разбрах, че няма да науча немски там. Шефът ми беше руснак, дошъл в Германия на млади години, и му доставяше удоволствие да идва и да си “припомня” руския език в разговори с мен. Аз пък по този начин си подобрих руския, който ми послужи при следващата ми работа на международното летище Бремен. От работата ми като юрисконсулт на Летище София имах положен изпит за зоната за сигурност на международни летища и ме взеха без проблем в бизнес ложата на „Луфтханза“ като придружител на ВИП гостите. Позицията ми беше с профил към международните клиенти – руско, английско и славяноговорящи. Работата ми допадаше, въпреки това не беше по специалността ми. Отново карах езиков курс, този път C1 и отново трябваше да бъда само втора смяна от 14.00 до 22.00, но в случаrте когато имаше закъснение на полетите, работех и до 24.00. Тук имах вече много колеги германци, общуването с които ми помогна изключително много в практикуването на езика или така да кажа- развърза ми се езика. Вече с лекота прилагах граматиката, научена в курса на практика. На летището работих 1 година. След изтичането на срочния ми договор ми предложиха продължение, което отказах и излязох на борсата по труда. Още след първия месец кандидатствах за позиция, за която се изискваше български език и юридическо образование. Отговарях 100% на профила и ме назначиха като консултант. Работата беше изключително интересна – проект по европейска програма за консултиране на българи за борба с трудовата експлоатация в Германия. Сънародниците ни, поради незнание на езика, често стават жертви на трудова експлоатация и попадат в незаконни структури, свързани с немския трудов пазар. Проектът се ръководеше от синдикатите в град Бремен. Още първата година бях консултирала над 500 българи, а втората над 800. В края на 2018 се явих на интервю за юрист в отдел “Правен” директно към немския синдикат Верди. И от януари 2019 съм назначена и работя по специалността си, което за мен е голямо постижение и удовлетворение за усилията, които полагам. Мъжът ми не спира да ми натяква, че от както живеем в Германия, не съм прочела нито една българска книга. Чета всякаква литература, но на немски. Тъй като книгите са скъп лукс, първоначално ги подбирах от улицата. Тук е обичайно, книгите, които са вече прочетени, стари или непотребни, да не се изхвърлят, а просто се оставят в кашон на улицата пред дома. Така всеки, който минава, може да си подбере и ако нещо му хареса, да си вземе. Разбира се в началото не подбирах, просто грабвах няколко и четях). Това беше голямо признание и относно опита, който притежавах и от България, това беше оценено тук. Новите ми колеги неколкократно са заявявали, че аз съм най-бързото назначение в тази дългогодишна и тромава структура – немските синдикати. Тук намерих един страхотен екип, заради който всеки ден с удоволствие отивам на работа.

Мъжът ми за тези 5 години също постигна изключително много, и съм горда с него. В момента е финансов консултант към голяма немска финансова компания. Сега всеки път когато погледне назад, се сеща за първите 6 месеца и трудностите и за решението колко права съм била да не се връщаме, а да продължим напред. Трудностите никога не свършват.

– Връщате ли се често в България? Носталгията минава ли някога?

– Стремим се поне един път годишно да се прибираме в България. Носталгията сега вече не е толкова силно изразена както първите години, но я има. Особено покрай празници… Сега вече имаме кръг от познати, с които с удоволствие се срещаме в свободното време, българи, германци, румънци, италианци. За носталгия както в първите години и дума не може да става, тъй като тук в Бремен водим вече и много богат културен живот, свързан с българските традиции и култра.

– Какви хора са германците?

– Германците – не мога да ги определя с една дума. Мога да кажа обаче, че са предпазливи, не се доверяват лесно, затворени и студени са. Това до някаква степен идва по мое виждане от факта, че през последните 10-15 години се напълни с чужденци от различни националности и те започнаха да стават скептични, недоверчиви, затворени към новодошли и към свои. Но мога да кажа също така, че един път ако се докажеш пред тях, ако спечелиш доверието им са коректни и верни приятели. Относно толерантността – това което ми прави впечатление е, че са много по-толерантни от нас българите. За тези години са се научили някак си да живеят с много националности. Докато при нас, та ние от векове се мъчим с ромите и така не успяваме да се примирим, че живеем врата до врата с тях. Радвам се, че синът ми расте в една среда на толерантност, на строго осъждане на дискриминацията и търпимост, защото България нямаше да го научи на това.

– В какъв размер са месечните ви разходи и за кое перо харчите най-много – наем, храна, образование или друго?

– Доходите ни в момента са задоволителни. Не мога да каже, че се лишаваме от нещо. Най-голямо перо е наемът на жилище, след това следва образование за детето (допълнителни уроци и странична литература), както и спорт (участие в спортни сдружения) и др.

– Мислите ли да се върнете някой ден обратно в България?

– Към момента не мислим да се връщаме, някой ден може би. България е поела по прав път, но трябва време, тя все още е млада демокрация, която трябва да се шлифова.

– Детето ви на какво мнение е по въпроса?

– За сина ми България е като някаква екзотична дестинация – различна, разкрепостена, модерна. Той винаги се прибира с удоволствие, летните ваканции околко 3 седмици задължително си е там. Харесва му. За връщане – не знам, още е малък, говорили сме си по въпроса и сме му казвали каквото той реши, нека сам да избере страната, в която иска да живее, в края на краищата нали това е хубавото на отворените световни врати – човек да се чувства свободен да избира.

Той посещава съботно-неделно българско училище “Родна реч” в град Бремен, което е лицензирано от МОН и в момента там е 6 клас. Ходи с удоволствие. Взема дейно участие в подготовката и провеждането на националните български празници и пази в себе си българщината. Сега осъзнавам, че за всеки български празник се вълнуваме и се приготвяме много повече тук, отколото в България. Родителите ми бяха на гости миналата Коледа и заедно посетихме празника, организиран от немско-българското сдружение “Дунав” в Бремен и българското училище – баща ми толкова се трогна, от начина по който празнуваме, че се просълзи. Това е една малка България в сърцето на Германия.

Семейството ми преоткри тук и християнската вяра. Посещаваме българската църква в град Хамбург. Отец Кръстин е обединител на българите и на църковните обичаи. Никога в сърцето си не съм се чувствала толкова близка християнската вяра и обичаи. В България всяка служба за мен беше неразбрана и далечна, непонятна. Тук отец Кръстин достигна до сърцата ни с простотата на религията и с разговорите, които се водят на различни теми след литургия. Синът ми също посещава службите с удоволствие и разпитва за българската вяра, за което съм изключително щастлива, тъй като живеем в страна, пъстра религиозно и да не загубиш българската вяра, се оказва, особено за подрастващите, много трудно. Искам и с гордост да съобщя, че от близо две години православни български служби се прожеждат и в Бремен и предстои следваща крачка, а именно да се започне процедура по учредяване на църковна мисия в Бремен. Това е изключителен успех на обединените ни усилия на българите зад граница.

Източник: Кмета

Твоят коментар

Оцени публикацията
Общо гласували

About clslavchev

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

*

Vesti365 във Фейсбук